Д-р Иван Ангушев: В медицината успехът се измерва не в оценки или титли, а в това колко знания, грижа и надежда си предал нататък
Лекарят не е просто експерт, който работи ослепително или е направил неточност. Не е и единствено оня, на чиито решения разчита пациентът. Дори не е само специалист, от който зависи здравето, а от време на време – и животът ни.
Той е всичко това, само че и доста повече – тъй като зад всяко име с „ доктор “ начело стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, по какъв начин работи и по какъв начин почива – отговорите на тези въпроси търсим в рубриката „ Кой сте Вие, докторе? “
Д-р Иван Ангушев приключва с отличие триумф Медицински университет - София през 2024 година През същата година е определен за „ Студент на годината “ на университета.
По време на следването си печели трето място в състезанието “Студент на годината на Република България ” и е награден за високи достижения в образованието и личностното развиване в региона на опазването на здравето.
Интересът му към офталмологията се заражда още през първите години на следването, когато е запленен от физиологията на зрението и прецизността на интервенциите, които се ползват в лекуването на болесттите на очния уред. Преминал е стажове в очни отделения в Германия и Италия.
Член е на Немското сдружение по офталмология, Италианската асоциация по офталмология и Българското сдружение по офталмология.
Д-р Ангушев е специализант по офталмология в Отделението по очни заболявания в УМБАЛ " Лозенец ".
Д-р Ангушев, по какъв начин избрахте да се посветите на медицината?
Още от дребен съм израснал в семейство, в което положителното обучение беше висока стойност. Винаги са ме насърчавали да изучавам, да се развъртвам, а и съм бил добър възпитаник, с откровен интерес към биологията, физиката и химията. Дори до момента в който упражнявах интензивно, науката постоянно беше част от мен.
Преди медицината ползата ми беше повече ориентиран към футбола – динамичен, цялостен с страсти. Обичах играта, само че с времето осъзнах, че нещо ми липсва. Нещо като празнина, чувство, че мога да дам повече, че щастието ми не е единствено на терена, а в това да бъда потребен по по-дълбок метод.
И тогава разбрах, че желая да оказвам помощ на хората, а спортът да е моето занимание. Истината е, че преходът беше извънредно сложен. Имаше доста подозрения, отмалялост и моменти на уязвимост. Но с помощта на най-близките ми хора, които в никакъв случай не стопираха да имат вяра в мен, съумях да продължа.
Сега, когато обличам престилката, чувствам още по-голяма мотивация от тази, която съм изпитвал, когато излизах на терена. Защото това да мога да оказа помощ на човек в потребност, повярвайте ми, е най-голямата ми и същинска победа!
Имате впечатляващи оценки по време на следването си – разкажете по какъв начин постигнахте тези триумфи, с какво Ви мотивираха те да се развивате и да приемате провокациите на специалността?
Предполагам става въпрос за триумфите, свързани с медицината, тъй като и тези в спорта са ми „ на сърце “!
Едно от най-големите самопризнания, които съм получавал до момента, е премията „ Студент на годината “ на Медицински университет – София. Да бъда оценен по този метод, както и да заема трето място в България в категория „ Медицина “ на премиите „ Студент на годината на Република България “ на НПСС, беше голяма чест, при мисълта за която още ме побиват тръпки.
Това са награди, които получих поради участията ми в конгреси, спортни достижения, научни разработки, планове, образования за спомагателни квалификации и най-различни събития, потребни за обществото. Но зад блясъка и усмивките към тези награди стои не просто доста труд – стои цяла галактика от страсти, загуби, борби и хора, без които нищо нямаше да бъде допустимо.
Едно нещо, за което доста малко хора знаят, е че по време на следването си изгубих татко си – най-голямата ми опора, образец за човек и другар. А след него – още четирима от най-близките ми родственици. Да, три четвърти от семейството ми си отиде в границите на няколко години. Беше безусловно като да плуваш против стихия, без избавителна жилетка, единствено със загатна за брега и вярата, че някой ден отново ще го видиш.
Имаше моменти, в които не знаех по какъв начин ще продължа. Но тъкмо тогава към мен застанаха преподаватели, сътрудници, другари – хора, които не просто имаха вяра в мен, а ми даваха сили, когато аз самият ги нямах. На тях дължа голяма част от всичко, което съм през днешния ден. Бяха ми не просто опора, а същинско семейство.
Спортът и науката също бяха част от тази битка – бяха моят метод да канализирам болката в деяние. Когато стъпвах на терена или се стараех да се показва най-добре в университета, усещах, че към момента имам сили, че към момента мога да бъда себе си и да се боря с всички несгоди в живота.
Тези тествания ме научиха да виждам с голяма емпатия на всеки човек, който се бори. Защото знам какво е да се усмихваш с празно сърце, да слушаш лекции със сълзи в очите и все пак – да продължиш. Научих се освен да церя, само че и да вдъхвам вяра. И точно това ме стимулира да бъда доктор – освен като специалност, а като предопределение.
Знам, че всеки води лични борби – от време на време в тишина и с огромна болежка. Именно за тези хора желая да бъда мотивация и образец, че когато преобразуват болката в вярна мотивация, могат да реализират всяка своя фантазия!
С какво Ви притегли офталмологията? Кои бяха най-хубавите Ви учители в специалността?
Офталмологията не е просто компетентност – тя е изкуство. Това е една от най-фините и деликатни области в медицината, в която всеки микрон има значение, всяко придвижване – точност. Баланс сред просвета и чувство.
Но зад тази изключителна точност се крие дълбочина, която надалеч надвишава техниката. Офталмологията е врата към цялото тяло – през очите ние виждаме освен света, само че и заболяванията, които го нарушават. Очите могат доста рано „ да кажат “ за диабет, хипертония, автоимунни болести, неврологични процеси. Те са като прозорец към вътрешния ни свят. Една компетентност, в която се срещат вътрешните заболявания, неврологията, хирургията и в това време – хубостта на човешкото лице.
Точно тази комплексност ме притегли – тя не ме затваря, а ме добавя. Дава ми чувството, че церя освен орган, а чувство. Поглед. Връзка със света.
В очите се чете всичко – боязън, любов, вяра. Виждат се освен признаците, само че и това, което човек не може да изрече. Когато лекуваш зрението, ти не просто възстановяваш функционалност – ти връщаш светлина. За мен офталмологията е нещо като борба с неприятното, в която не искаш мракът да остане там, където може да има светлина.
Макар да съм към момента първоначално, съм имал достойнството да се докосна до някои от най-хубавите експерти в България. Хора като доцент Димитрова, проф. Петкова, несъмнено – по време на следването ни преподаваха и проф. Оскар и неговите сътрудници от Александровска болница.
Но най-важната част в развиването ми като предстоящ експерт ми дава доктор Инджов и нашият необикновен екип в УМБАЛ „ Лозенец “. Когато разясняваме случаите и другите пациенти, по-опитните сътрудници се стараят да ни предадат своите познания и опит – нещо извънредно значимо в медицината.
Всеки от моите сътрудници постоянно е подхождал с готовност да ни покаже и научи. Често желая да прескоча някой стадий от развиването си и бързам към „ по-дълбокото “ в нашата сфера, само че постоянно ми припомнят, че има стъпки и познания, през които би трябвало да мина.
Д-р Инджов ни предизвиква да участваме интензивно – както в прегледите и другите интервенции, по този начин и в конгреси и симпозиуми. Именно по този метод можем да се изградим като положителни експерти – когато сме заобиколени от хора, които желаят да ни дадат, а от нас се желае да бъдем готови и да имаме предпочитание за развиване.
За мен е извънредно значимо и персоналният образец, който ни дават – освен като експерти, само че и като хора: отношението към пациента, връзката с сътрудници, всекидневното предпочитание за рационализиране, желанието да ни научат. Именно по тази причина заедно съм с огромно предпочитание на работа – въпреки от време на време в края на деня да нямам сили за нищо друго, на идната заран се разсънвам още по-мотивиран!
Кои тематики и проблеми от тази област намирате за изключително привлекателни и изключително предизвикателни?
Една от най-привлекателните и в същото време предизвикателни страни на офталмологията за мен е хирургията – извънредно прецизна, деликатна и софтуерно напреднала. Катаракталната хирургия, да вземем за пример, е виртуозно осъществяване в милиметров мащаб, при което всяко придвижване има значение, а резултатът се вижда безусловно с очите – от пациента и от лекаря.
Витреоретиналната хирургия пък е като нахлуване в най-дълбоките пластове на окото – задната му част, където се крият фини, само че съдбоносни структури.
Заболяванията на ретината също са измежду моите професионални ползи. Състояния като диабетна ретинопатия, макулна недъгавост, както и други по-рядко срещани, само че забавни болести са сигурно едно от направленията, в които желая да бъда потребен за пациентите.
Не по-малко вдъхновяваща за мен е и невроофталмологията – тъй като тя е пресечната точка сред неврологията и офталмологията. Там, където зрението и мозъкът се срещат. Изисква логическо мислене, интердисциплинарен метод и надълбоко познаване както на анатомията, по този начин и на клиничната картина.
А глаукомата...тя е друга галактика. Хронична, подла, тиха. Наричат я „ тихия апаш на зрението “ – и с право. Тя не боли, не алармира рано, само че оставена без надзор – лишава вечно. Именно по тази причина ми е забавна – тъй като изисква освен диагностика и лекуване, само че и създаване на връзка с пациента, следене във времето, неизменност и самообладание. Това е една борба, която се печели с предварителна защита, доверие и поредност – качества, които желая да предам освен на пациентите в офталмологията, само че и на нашето общество като цяло.
Трудно ми е да избера единствено едно направление – въпреки всичко занапред стартирам.
Имате ли интерес към научна и преподавателска работа?
Ще стартира с една от моите максими в живота: за мен най-важното нещо не е какъв брой си взел, а какъв брой си дал. Особено в медицината – тъй като тук триумфът не се мери в оценки или трофеи, а в това какъв брой познания, грижа и вяра си предал нататък.
Именно по тази причина с голяма наслада по време на моето следване бях демонстратор по анатомия – тази свещена просвета, от която всичко стартира. Обожавам да преподавам и съм безпределно признателен на хората, които са ми подали ръка тогава, когато латинските наименования звучаха повече като вълшебен заклинания...
Преподаването е извънредно огромна отговорност. Не просто предаваш информация – предаваш отношение към знанието, към пациента, към себе си. И когато след време някой сътрудник, на който си оказал помощ с ученето, ти се обади и каже: „ Взех изпита, благодаря ти, че ми сподели по какъв начин да го науча, не просто по какъв начин да го запомня! “ – чувството е по-добро от шестицата.
Науката също е огромна моя пристрастеност. Участвал съм в писане на публикации и съм се включвал в конгреси, тъй като имам вяра, че точно тя движи медицината напред. Без просвета няма развиване – има единствено повтаряне. А напредъкът в медицината се гради на раменете на всички тези, които са си задали въпроса „ Ами ако…? “.
Но научната работа и преподаването, както и медицината като цяло, не са самостоятелен спорт. Изключително значимо е да имаш верния наставник и въодушевяващ екип – хора, които не просто те учат, а ти демонстрират по какъв начин се гори в това, което правиш. Без подобен кръг към себе си всяко познание остава просто… информация. А не промяна.
Затова за мен медицината не е единствено лекуване, а и предаване – на опит, на мислене, на светлина.
И както е споделил Исак Нютон: „ Ако съм видял по-далеч, то е тъй като съм стоял на раменете на колоси. “
Ако можем и ние да бъдем нечии плещи – тогава си е коствало!
Кои качества цените най-вече у сътрудниците си, с които посрещате насладите и компликациите на всекидневието?
Най-много оценявам в тях това, че са същински хора. Харесвам, че един е постоянно спокоен, когато другият е на ръба, че един знае всеки протокол наизуст, а различен може да разсмее пациента с две думи. Уважавам сътрудниците, които не се плашат от отговорност, които умеят да питат, да слушат, да признаят неточност и да подадат ръка – без да чакат овации.
Аз се изучавам от тях всеки ден – без значение дали е доктор с 30 години опит или млад специализант. Понякога желая да ги подпитвам още и още, само че те нямат време – тъй като избавят, лекуват, бързат. И все пак намират време за мен. За нас. И по тази причина им благодаря от сърце.
За мен екипът е най-важната част от едно поделение. В медицината няма място за „ аз съм най-хубавият “ вид държание или за нарцистично отношение. Ако не си подготвен да бъдеш част от тим – да подадеш, да отстъпиш, да изчакаш, да се извиниш, да питаш, да окажеш помощ – по-добре си търси самостоятелен спорт.
В персонален проект кои са обичаните Ви занимания за свободното време?
В персонален проект съм човек на нюансите, а не на крайните цветове. Свободното си време обичам да извозвам по този начин, както желае душата ми в съответния миг – безшумно, красиво, свястно.
Една от обичаните ми книги е „ Кривата на щастието “ от Иво Иванов – не просто тъй като е добре написана и имах достойнството да се срещна с Иво, а и тъй като сред редовете ѝ живее онази тиха добрина, която светът постоянно подценява. Вярвам в това. В добрината, която не крещи, не търси самопризнание, а просто лекува. Понякога с дума. Понякога с тишина.
Обожавам да спортувам – от дълги пробези, в които мислите ми се подреждат, до повдигане на тежести, когато просто желая да усещам силата в тялото си. Има нещо лечебно в чувството, че физическото изпитание почиства психическата отмалялост.
Футболът също е пристрастеност – а и, както се майтапя с другари, го „ преподавам “ по софийските и интернационалните стадиони, където съм по едно и също време състезател, треньор, анализатор и... най-гласовитият от тима.
Тенисът пък е другата ми спортна пристрастеност. Но все не доближава нещо, с цел да стартира да се отнасям по-отговорно към него...
Любовта ми към планината е остаряла. Там намирам това, което градът постоянно ми лишава – въздух, небосвод, тишина. Обичам да бъда самичък със себе си. Да мисля, да се разхождам без посока, да се отдалечавам от шума, с цел да слушам вътрешния си глас. Понякога ми е мъчно да бъда с доста хора – не тъй като не ги обичам, а тъй като обичам да се изключвам, да си дам време да се презаредя.
А Италия… тя е моето „ надалеч, което е покрай сърцето “. От величието на Рим, през изяществото на Флоренция, до уюта на дребните тоскански градчета, където времето тече с мирис на кафе и босилек. В нея има нещо напълно недосегаемо – хубост, просвета и доста пристрастеност в едно.
По отношение на музиката съм човек на настроенията. Често чувам модерна българска музика, изключително когато ми липсва домът. Харесвам италианска музика – изключително Ерос Рамацоти и старите канцони, както и гръцка – с нейната пристрастеност и лека лятна потиснатост. Музиката за мен е декор, само че и огледало – на възприятията, на деня, на индивида, който съм сега.
Обичам хубостта – не показната, а онази, която стои умерено в ъгъла и чака да я забележиш. И имам вяра, че животът се случва тъкмо в тези дребни, тихи, естетични моменти, в които просто си… там и го оценяваш.
Как си почивате най-добре?
Почивката за мен не е просто пауза от натовареното всекидневие – тя е връщане към себе си. В свят, в който постоянно тичаме сред пациенти, незабавни задания, графици и отговорности, за мен същинската отмора е това безшумно пространство, където сърцето се подрежда, а дъхът още веднъж става бездънен.
Обичам да отивам на СПА надалеч от града – някъде, където планината мълчи, а водата приказва. Харесва ми чувството да се изключа от всичко – да няма телефони, звук, упования. Само топлота, тишина и въздух, който носи мемоари и нови фантазии.
Спортуването също е отмора за мен – не толкоз за тялото, що се касае за мозъка. Във всяко тичане има темп, а повдигането на тежести ми подрежда мислите.
Понякога обичам да пътувам самичък – звучи необичайно, само че тъкмо в тези моменти най-вече слушам себе си. Няма нищо по-възстановяващо от това да си надалеч, само че да си вкъщи – в себе си.
Има и една по-лична форма на отмора, която не всички виждат: тихите добрини. Обожавам да върша неща за другите, без да се знае. Да оказа помощ на сътрудник, без да му кажа. Да купя закуска на някого, който не познавам. Да оставя записка с усмивка. Тези дребни, кротки жестове ме зареждат повече от цяла неделя сън.
За мен почивката не е просто „ нищонеправене “, а възобновяване на това вътрешно равновесие, което ми разрешава още веднъж да давам. Защото имам вяра, че човек почива най-добре, когато прави нещо, което му връща душата – в себе си.
Какво желаете да пожелаете на Вашите връстници, които в този момент поемат по пътя на огромната офталмология?
На всички мои връстници, които в този момент поемат по пътя на офталмологията, желая да кажа нещо просто, само че фундаментално: уважавайте хората до себе си.
Бъдете част от екипа – не на думи, а в деяние. Подайте ръка. Покрийте някого, когато е изтощен. Помогнете, без да чакате признателност. Защото единствено когато сме положителни един към различен, можем същински да бъдем положителни и за пациентите.
А това е крайната цел, нали?
Той е всичко това, само че и доста повече – тъй като зад всяко име с „ доктор “ начело стои един Човек. Кой е Човекът зад името, какви са неговите житейски избори, по какъв начин работи и по какъв начин почива – отговорите на тези въпроси търсим в рубриката „ Кой сте Вие, докторе? “
Д-р Иван Ангушев приключва с отличие триумф Медицински университет - София през 2024 година През същата година е определен за „ Студент на годината “ на университета.
По време на следването си печели трето място в състезанието “Студент на годината на Република България ” и е награден за високи достижения в образованието и личностното развиване в региона на опазването на здравето.
Интересът му към офталмологията се заражда още през първите години на следването, когато е запленен от физиологията на зрението и прецизността на интервенциите, които се ползват в лекуването на болесттите на очния уред. Преминал е стажове в очни отделения в Германия и Италия.
Член е на Немското сдружение по офталмология, Италианската асоциация по офталмология и Българското сдружение по офталмология.
Д-р Ангушев е специализант по офталмология в Отделението по очни заболявания в УМБАЛ " Лозенец ".
Д-р Ангушев, по какъв начин избрахте да се посветите на медицината?
Още от дребен съм израснал в семейство, в което положителното обучение беше висока стойност. Винаги са ме насърчавали да изучавам, да се развъртвам, а и съм бил добър възпитаник, с откровен интерес към биологията, физиката и химията. Дори до момента в който упражнявах интензивно, науката постоянно беше част от мен.
Преди медицината ползата ми беше повече ориентиран към футбола – динамичен, цялостен с страсти. Обичах играта, само че с времето осъзнах, че нещо ми липсва. Нещо като празнина, чувство, че мога да дам повече, че щастието ми не е единствено на терена, а в това да бъда потребен по по-дълбок метод.
И тогава разбрах, че желая да оказвам помощ на хората, а спортът да е моето занимание. Истината е, че преходът беше извънредно сложен. Имаше доста подозрения, отмалялост и моменти на уязвимост. Но с помощта на най-близките ми хора, които в никакъв случай не стопираха да имат вяра в мен, съумях да продължа.
Сега, когато обличам престилката, чувствам още по-голяма мотивация от тази, която съм изпитвал, когато излизах на терена. Защото това да мога да оказа помощ на човек в потребност, повярвайте ми, е най-голямата ми и същинска победа!
Имате впечатляващи оценки по време на следването си – разкажете по какъв начин постигнахте тези триумфи, с какво Ви мотивираха те да се развивате и да приемате провокациите на специалността?
Предполагам става въпрос за триумфите, свързани с медицината, тъй като и тези в спорта са ми „ на сърце “!
Едно от най-големите самопризнания, които съм получавал до момента, е премията „ Студент на годината “ на Медицински университет – София. Да бъда оценен по този метод, както и да заема трето място в България в категория „ Медицина “ на премиите „ Студент на годината на Република България “ на НПСС, беше голяма чест, при мисълта за която още ме побиват тръпки.
Това са награди, които получих поради участията ми в конгреси, спортни достижения, научни разработки, планове, образования за спомагателни квалификации и най-различни събития, потребни за обществото. Но зад блясъка и усмивките към тези награди стои не просто доста труд – стои цяла галактика от страсти, загуби, борби и хора, без които нищо нямаше да бъде допустимо.
Едно нещо, за което доста малко хора знаят, е че по време на следването си изгубих татко си – най-голямата ми опора, образец за човек и другар. А след него – още четирима от най-близките ми родственици. Да, три четвърти от семейството ми си отиде в границите на няколко години. Беше безусловно като да плуваш против стихия, без избавителна жилетка, единствено със загатна за брега и вярата, че някой ден отново ще го видиш.
Имаше моменти, в които не знаех по какъв начин ще продължа. Но тъкмо тогава към мен застанаха преподаватели, сътрудници, другари – хора, които не просто имаха вяра в мен, а ми даваха сили, когато аз самият ги нямах. На тях дължа голяма част от всичко, което съм през днешния ден. Бяха ми не просто опора, а същинско семейство.
Спортът и науката също бяха част от тази битка – бяха моят метод да канализирам болката в деяние. Когато стъпвах на терена или се стараех да се показва най-добре в университета, усещах, че към момента имам сили, че към момента мога да бъда себе си и да се боря с всички несгоди в живота.
Тези тествания ме научиха да виждам с голяма емпатия на всеки човек, който се бори. Защото знам какво е да се усмихваш с празно сърце, да слушаш лекции със сълзи в очите и все пак – да продължиш. Научих се освен да церя, само че и да вдъхвам вяра. И точно това ме стимулира да бъда доктор – освен като специалност, а като предопределение.
Знам, че всеки води лични борби – от време на време в тишина и с огромна болежка. Именно за тези хора желая да бъда мотивация и образец, че когато преобразуват болката в вярна мотивация, могат да реализират всяка своя фантазия!
С какво Ви притегли офталмологията? Кои бяха най-хубавите Ви учители в специалността?
Офталмологията не е просто компетентност – тя е изкуство. Това е една от най-фините и деликатни области в медицината, в която всеки микрон има значение, всяко придвижване – точност. Баланс сред просвета и чувство.
Но зад тази изключителна точност се крие дълбочина, която надалеч надвишава техниката. Офталмологията е врата към цялото тяло – през очите ние виждаме освен света, само че и заболяванията, които го нарушават. Очите могат доста рано „ да кажат “ за диабет, хипертония, автоимунни болести, неврологични процеси. Те са като прозорец към вътрешния ни свят. Една компетентност, в която се срещат вътрешните заболявания, неврологията, хирургията и в това време – хубостта на човешкото лице.
Точно тази комплексност ме притегли – тя не ме затваря, а ме добавя. Дава ми чувството, че церя освен орган, а чувство. Поглед. Връзка със света.
В очите се чете всичко – боязън, любов, вяра. Виждат се освен признаците, само че и това, което човек не може да изрече. Когато лекуваш зрението, ти не просто възстановяваш функционалност – ти връщаш светлина. За мен офталмологията е нещо като борба с неприятното, в която не искаш мракът да остане там, където може да има светлина.
Макар да съм към момента първоначално, съм имал достойнството да се докосна до някои от най-хубавите експерти в България. Хора като доцент Димитрова, проф. Петкова, несъмнено – по време на следването ни преподаваха и проф. Оскар и неговите сътрудници от Александровска болница.
Но най-важната част в развиването ми като предстоящ експерт ми дава доктор Инджов и нашият необикновен екип в УМБАЛ „ Лозенец “. Когато разясняваме случаите и другите пациенти, по-опитните сътрудници се стараят да ни предадат своите познания и опит – нещо извънредно значимо в медицината.
Всеки от моите сътрудници постоянно е подхождал с готовност да ни покаже и научи. Често желая да прескоча някой стадий от развиването си и бързам към „ по-дълбокото “ в нашата сфера, само че постоянно ми припомнят, че има стъпки и познания, през които би трябвало да мина.
Д-р Инджов ни предизвиква да участваме интензивно – както в прегледите и другите интервенции, по този начин и в конгреси и симпозиуми. Именно по този метод можем да се изградим като положителни експерти – когато сме заобиколени от хора, които желаят да ни дадат, а от нас се желае да бъдем готови и да имаме предпочитание за развиване.
За мен е извънредно значимо и персоналният образец, който ни дават – освен като експерти, само че и като хора: отношението към пациента, връзката с сътрудници, всекидневното предпочитание за рационализиране, желанието да ни научат. Именно по тази причина заедно съм с огромно предпочитание на работа – въпреки от време на време в края на деня да нямам сили за нищо друго, на идната заран се разсънвам още по-мотивиран!
Кои тематики и проблеми от тази област намирате за изключително привлекателни и изключително предизвикателни?
Една от най-привлекателните и в същото време предизвикателни страни на офталмологията за мен е хирургията – извънредно прецизна, деликатна и софтуерно напреднала. Катаракталната хирургия, да вземем за пример, е виртуозно осъществяване в милиметров мащаб, при което всяко придвижване има значение, а резултатът се вижда безусловно с очите – от пациента и от лекаря.
Витреоретиналната хирургия пък е като нахлуване в най-дълбоките пластове на окото – задната му част, където се крият фини, само че съдбоносни структури.
Заболяванията на ретината също са измежду моите професионални ползи. Състояния като диабетна ретинопатия, макулна недъгавост, както и други по-рядко срещани, само че забавни болести са сигурно едно от направленията, в които желая да бъда потребен за пациентите.
Не по-малко вдъхновяваща за мен е и невроофталмологията – тъй като тя е пресечната точка сред неврологията и офталмологията. Там, където зрението и мозъкът се срещат. Изисква логическо мислене, интердисциплинарен метод и надълбоко познаване както на анатомията, по този начин и на клиничната картина.
А глаукомата...тя е друга галактика. Хронична, подла, тиха. Наричат я „ тихия апаш на зрението “ – и с право. Тя не боли, не алармира рано, само че оставена без надзор – лишава вечно. Именно по тази причина ми е забавна – тъй като изисква освен диагностика и лекуване, само че и създаване на връзка с пациента, следене във времето, неизменност и самообладание. Това е една борба, която се печели с предварителна защита, доверие и поредност – качества, които желая да предам освен на пациентите в офталмологията, само че и на нашето общество като цяло.
Трудно ми е да избера единствено едно направление – въпреки всичко занапред стартирам.
Имате ли интерес към научна и преподавателска работа?
Ще стартира с една от моите максими в живота: за мен най-важното нещо не е какъв брой си взел, а какъв брой си дал. Особено в медицината – тъй като тук триумфът не се мери в оценки или трофеи, а в това какъв брой познания, грижа и вяра си предал нататък.
Именно по тази причина с голяма наслада по време на моето следване бях демонстратор по анатомия – тази свещена просвета, от която всичко стартира. Обожавам да преподавам и съм безпределно признателен на хората, които са ми подали ръка тогава, когато латинските наименования звучаха повече като вълшебен заклинания...
Преподаването е извънредно огромна отговорност. Не просто предаваш информация – предаваш отношение към знанието, към пациента, към себе си. И когато след време някой сътрудник, на който си оказал помощ с ученето, ти се обади и каже: „ Взех изпита, благодаря ти, че ми сподели по какъв начин да го науча, не просто по какъв начин да го запомня! “ – чувството е по-добро от шестицата.
Науката също е огромна моя пристрастеност. Участвал съм в писане на публикации и съм се включвал в конгреси, тъй като имам вяра, че точно тя движи медицината напред. Без просвета няма развиване – има единствено повтаряне. А напредъкът в медицината се гради на раменете на всички тези, които са си задали въпроса „ Ами ако…? “.
Но научната работа и преподаването, както и медицината като цяло, не са самостоятелен спорт. Изключително значимо е да имаш верния наставник и въодушевяващ екип – хора, които не просто те учат, а ти демонстрират по какъв начин се гори в това, което правиш. Без подобен кръг към себе си всяко познание остава просто… информация. А не промяна.
Затова за мен медицината не е единствено лекуване, а и предаване – на опит, на мислене, на светлина.
И както е споделил Исак Нютон: „ Ако съм видял по-далеч, то е тъй като съм стоял на раменете на колоси. “
Ако можем и ние да бъдем нечии плещи – тогава си е коствало!
Кои качества цените най-вече у сътрудниците си, с които посрещате насладите и компликациите на всекидневието?
Най-много оценявам в тях това, че са същински хора. Харесвам, че един е постоянно спокоен, когато другият е на ръба, че един знае всеки протокол наизуст, а различен може да разсмее пациента с две думи. Уважавам сътрудниците, които не се плашат от отговорност, които умеят да питат, да слушат, да признаят неточност и да подадат ръка – без да чакат овации.
Аз се изучавам от тях всеки ден – без значение дали е доктор с 30 години опит или млад специализант. Понякога желая да ги подпитвам още и още, само че те нямат време – тъй като избавят, лекуват, бързат. И все пак намират време за мен. За нас. И по тази причина им благодаря от сърце.
За мен екипът е най-важната част от едно поделение. В медицината няма място за „ аз съм най-хубавият “ вид държание или за нарцистично отношение. Ако не си подготвен да бъдеш част от тим – да подадеш, да отстъпиш, да изчакаш, да се извиниш, да питаш, да окажеш помощ – по-добре си търси самостоятелен спорт.
В персонален проект кои са обичаните Ви занимания за свободното време?
В персонален проект съм човек на нюансите, а не на крайните цветове. Свободното си време обичам да извозвам по този начин, както желае душата ми в съответния миг – безшумно, красиво, свястно.
Една от обичаните ми книги е „ Кривата на щастието “ от Иво Иванов – не просто тъй като е добре написана и имах достойнството да се срещна с Иво, а и тъй като сред редовете ѝ живее онази тиха добрина, която светът постоянно подценява. Вярвам в това. В добрината, която не крещи, не търси самопризнание, а просто лекува. Понякога с дума. Понякога с тишина.
Обожавам да спортувам – от дълги пробези, в които мислите ми се подреждат, до повдигане на тежести, когато просто желая да усещам силата в тялото си. Има нещо лечебно в чувството, че физическото изпитание почиства психическата отмалялост.
Футболът също е пристрастеност – а и, както се майтапя с другари, го „ преподавам “ по софийските и интернационалните стадиони, където съм по едно и също време състезател, треньор, анализатор и... най-гласовитият от тима.
Тенисът пък е другата ми спортна пристрастеност. Но все не доближава нещо, с цел да стартира да се отнасям по-отговорно към него...
Любовта ми към планината е остаряла. Там намирам това, което градът постоянно ми лишава – въздух, небосвод, тишина. Обичам да бъда самичък със себе си. Да мисля, да се разхождам без посока, да се отдалечавам от шума, с цел да слушам вътрешния си глас. Понякога ми е мъчно да бъда с доста хора – не тъй като не ги обичам, а тъй като обичам да се изключвам, да си дам време да се презаредя.
А Италия… тя е моето „ надалеч, което е покрай сърцето “. От величието на Рим, през изяществото на Флоренция, до уюта на дребните тоскански градчета, където времето тече с мирис на кафе и босилек. В нея има нещо напълно недосегаемо – хубост, просвета и доста пристрастеност в едно.
По отношение на музиката съм човек на настроенията. Често чувам модерна българска музика, изключително когато ми липсва домът. Харесвам италианска музика – изключително Ерос Рамацоти и старите канцони, както и гръцка – с нейната пристрастеност и лека лятна потиснатост. Музиката за мен е декор, само че и огледало – на възприятията, на деня, на индивида, който съм сега.
Обичам хубостта – не показната, а онази, която стои умерено в ъгъла и чака да я забележиш. И имам вяра, че животът се случва тъкмо в тези дребни, тихи, естетични моменти, в които просто си… там и го оценяваш.
Как си почивате най-добре?
Почивката за мен не е просто пауза от натовареното всекидневие – тя е връщане към себе си. В свят, в който постоянно тичаме сред пациенти, незабавни задания, графици и отговорности, за мен същинската отмора е това безшумно пространство, където сърцето се подрежда, а дъхът още веднъж става бездънен.
Обичам да отивам на СПА надалеч от града – някъде, където планината мълчи, а водата приказва. Харесва ми чувството да се изключа от всичко – да няма телефони, звук, упования. Само топлота, тишина и въздух, който носи мемоари и нови фантазии.
Спортуването също е отмора за мен – не толкоз за тялото, що се касае за мозъка. Във всяко тичане има темп, а повдигането на тежести ми подрежда мислите.
Понякога обичам да пътувам самичък – звучи необичайно, само че тъкмо в тези моменти най-вече слушам себе си. Няма нищо по-възстановяващо от това да си надалеч, само че да си вкъщи – в себе си.
Има и една по-лична форма на отмора, която не всички виждат: тихите добрини. Обожавам да върша неща за другите, без да се знае. Да оказа помощ на сътрудник, без да му кажа. Да купя закуска на някого, който не познавам. Да оставя записка с усмивка. Тези дребни, кротки жестове ме зареждат повече от цяла неделя сън.
За мен почивката не е просто „ нищонеправене “, а възобновяване на това вътрешно равновесие, което ми разрешава още веднъж да давам. Защото имам вяра, че човек почива най-добре, когато прави нещо, което му връща душата – в себе си.
Какво желаете да пожелаете на Вашите връстници, които в този момент поемат по пътя на огромната офталмология?
На всички мои връстници, които в този момент поемат по пътя на офталмологията, желая да кажа нещо просто, само че фундаментално: уважавайте хората до себе си.
Бъдете част от екипа – не на думи, а в деяние. Подайте ръка. Покрийте някого, когато е изтощен. Помогнете, без да чакате признателност. Защото единствено когато сме положителни един към различен, можем същински да бъдем положителни и за пациентите.
А това е крайната цел, нали?
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ